Дано Европа не чуе поне за това!!

Йордан и Стефка се появяват на бял свят на 30 декември 1980 г. Раждат се недоносени във великотърновската болница. От този ден започват мъките в семейство Манафови. След 1-месечен престой на бебетата в кувьоз те са изписани с диагноза забавено развитие. През първата си година децата растат заедно с по-голямата си сестра Юлия във великотърновското село Полски Сеновец. Учат се да говорят. Физически се развиват нормално, но изследванията показват, че страдат от епилепсия и лека умствена изостаналост. Предписаните инжекции, според близките фатално са увредили психиката на Стефка и Йордан. Умственото изоставане прераства в тежка олигофрения. След като навършват една година, родителите им вдигат ръце от тях и ги вкарват в специална стая-клетка.
Преди три години "ШОУ" първи писа за драмата на семейство Манафови. След покъртителните кадри, социалните служби веднага пристигнали в Полски Сеновец. Поискали да вземат Стефка и Йордан и да ги настанят в дом за хора с умствени увреждания. Родителите обаче отказали.

Клетката е част от двуетажна къща. На единствения прозорец, от който почти не влиза светлина, са поставени решетки. Преди три години Данчо успял да избяга и хукнал през селските дворове. Оттогава вратата на стаята се заключва с катинар.
Мизерията вътре е неописуема.
Близнаците не търпят никакви дрехи върху себе си и ги късат.
Металните пружини на леглото са заковани за пода, защото като изпаднели в криза, хлапетата обръщали всичко наопаки. Дори през деня при тях е непрогледен мрак. Няма осветление, защото дърпат кабелите.

Майка им Костадинка викнала селския фотограф да ги снима. Изкарали ги на двора, но едвам ги удържали да не избягат.
"Живеят затворени като затворници, горките. Мен смятай, че вече ме няма. 83 години карам вече и кой ще се грижи за тях не знам. Майка им бяга от работа, за да идва да ги храни на обяд. Преди Юлия ги гледаше, по-голямата им сестра. През януари почина от диабет и сега аз ги гледам. Живеем в края на селото и като бяха деца, ги пусках навън. Бягаха и отиваха чак в нивата. Една вечер мъжкото изскочи и отиде в комшиите. Едвам го върнахме обратно. Веднъж влязох вътре с едно дърво да се пазя, за да не ме ухапе Данчо. Много е агресивен, ръмжи.
Стефка е по-кротка. Данчо уж искаше да си играе с мен и като ме заприщи с крака, не можах да се отърва от него. Аз съм баба и не смея много да се обаждам.
Вътре при тях е кочина. Всяка година сменяме по 2-3 дюшека, защото изгниват.
Ходят до тоалетна, където сварят. Мизерия голяма! Данчо гони Стефка от леглото, скубе я, даже й беше отхапал парче от пръста.
Разпознават ме и двамата. Данчо като чуе гласа ми и като види, че ще яде бой, си вдига одеялото върху главата", разказа баба им Станка.
Близнаците често получавали епилептични гърчове. Въпреки болестта си те разпознават близките си. Не говорят, но издават различни звуци. Преди да почине, сестра им Юлия ги хранела и им чистела, макар че и тя била болна. Като деца те се хранели само с биберон, а сега не хапвали нищо друго, освен попара, разказа бабата. Фамилията едвам свързва двата края. Бащата е безработен, а майката работи на минимална заплата в местния цех за котлони. С инвалидните пенсии от 120 лева Костадинка купувала диазепам и тигретол. Давала им успокоителните, докато свършат таблетките.
"Публикацията във вестника само ни навреди, защото веднага дойдоха от Социални грижи. Искаха да ги вземат в някой дом. Там по-добре ли ще ги гледат? В рода ни няма други с умствена изостаналост. Преди ги изкарвахме навън, но вече не. Страх ни е, че като хукнат, няма да можем да ги намерим, а в селото има хора, които ни се подиграват".

Материал на Мартин Карбовски в рубриката "Отествен фронт"