Силата на позитивното мислене

Иво Сиромахов
В началото на декември една жена влезе в живота ми и го промени тотално.
Тя е психоложка и се нарича В. Хелминг. Съвсем случайно прочетох една нейна статия, в която се твърди, че всичките ни ядове идвали от негативните ни нагласи. Цаката била да гледаме позитивно на всичко и да откриваме доброто и прекрасното навсякъде около себе си. Това щяло да ни донесе вътрешна хармония и душевен рахат (терминът не беше “рахат”, но аз така го схванах).
И дава пет съвета как да го постигнем на практика:
1. Повтаряй си: “чувствам се добре”
2. Гледай новините от добрата им страна
3. Владей гнева си
4. Приемай фактите такива, каквито са
5. Усмихвай се
В заключение В. Хелминг заявява, че ако спазваме тези принципи животът ни ще стане песен, всичко ще е шампанско и рози, и септември ще бъде май едва ли не.
Винаги съм се отнасял подозрително към хора, които ми дават рецепта за щастие, но съветите, които прочетох, ми се видяха лесни за прилагане, пък и нищо не губя ако си направя този експеримент.
Затова веднага започнах да следвам правилата на Хелминг.
Още от сутринта попаднах в идеалната за позитивно мислещи хора ситуация - безнадеждно задръстване на булевард “Цар Борис ІІІ”. В друг ден бих псувал като каруцар, но не и днес. Припомних си първото правило на позитивното мислене: “повтаряй си “чувствам се добре”.
Започнах да си го повтарям. Повторих си го около шест пъти, но усетих, че нещо не си вярвам. Кое ми е добре? Вися тука като някакъв заложник в това шибано задръстване, закъснявам за работа, отляво един перничанин ме псува, а отзад някаква нервна маршрутка си скъсва клаксона от свирене, сякаш това ще отпуши булеварда.
“Чувствам се добре, чувствам се добре”... Ангренажният ремък нещо е почнал да свири. Това значи, че ще изгубя поне половин ден в сервиза, ще трябва да се мазня на майстора, ще се окаже, че баш такъв ремък няма никъде и ще загубя още половин ден да обикалям по магазини за авточасти... “Чувствам се добре”... Деба мааму, кого лъжа сега? И хиляда пъти да си го повторя пак няма да е вярно....
Отидох на работа и се зачетох във вестниците, като си поставих за цел да приемам новините от добрата им страна. Така.... Сиренето поскъпва с 40 процента. Много важно! Обичам сирене, ама пък чак да не мога без него...
Застреляли някаква мутра на улицата. Еми на улицата ще го застрелят, къде другаде да го застрелят? Замислих се дълбоко кое е положителното в тази новина. Ами положителното е, че не съм бил наблизо, когато се е стреляло.
Пак щяло да има епидемия от птичи грип... Е, какво толкова? Кой яде пилешко през зимата? Сега е сезонът на свинското.
Зареден с позитивизъм от тези хубави новини прекарах един успешен работен ден като през цялото време спазвах петото правило на позитивизма: “Усмихвай се”. Един от колегите ми забеляза тази моя странност и ме попита:
- Кво си се нахилил като идиот, бе? Да не си ударил джакпота?
- Не. Хелминг ме съветва да се усмихвам постоянно.
- Кой беше Хелминг? Вратарят на “Борусия” Дортмунд ли?
Не ми се влизаше в сложни обяснения, затова отново се усмихнах.
- Не е вратар. Психоложка е.
Колегата ме погледна със съжаление:
- Баси, не съм очаквал, че точно ти ще изтрещиш.
След работа седнах в един бар да изпия едно питие.
Сервитьорката беше кисела като в първи ден на тежък мензис. Гледаше ме така сякаш съм влязъл в личната й изба и съм изпил дядовата й ракия. Дойде до масата ми и мрачно каза:
- Кво ше пиеш?
Винаги съм се вбесявал, когато някоя 18-годишна пикла вземе да ми говори на “ти”, сякаш сме играли в един пясъчник. Но в светлината на позитивното мислене, нейното фамилиарничене ми се стори очарователно. Тя ми говори на “ти”, защото вероятно се опитва да събори студените зидове на отчуждението в стремежа си към човешка топлота.
Поръчах си голям Jameson. Усмихнах й се. Тя - не. След малко ми донесе питието, което не беше повече от 40 грама. Това очевидно не беше голямо уиски, но струваше ли си да се разправям? И дали тя нарочно не ми е донесла този мизерен грамаж, за да предпази черния ми дроб от разруха? Отново й се усмихнах. Тя - не.
Защо пък трябва да ми се усмихва? В нашето консервативно общество тия, дето много се усмихват, минават за курви. А това момиче очевидно е свестно и не може да се усмихва току-така на всеки клиент.
Платих и си тръгнах. Казах й “довиждане”, а тя отново ме изгледа мрачно и не ми отговори. Сигурно родителите й са я учили да не разговаря с непознати.
Прибрах се и установих, че някой се е изпикал пред вратата на апартамента ми.
Вбесих се, но веднага се сетих за третото правило на В. Хелминг “владей гнева си”. Гледах миризливата локвичка пред вратата и разсъждавах позитивно. Какво пък толкова се е случило? Имал нужда човекът, облекчил се. А може би е искал да го направи по европейски, на съответното място, но наоколо няма обществена тоалетна. И какво тогава – да му се спука мехура ли?
Влязох вкъщи, целунах жена ми и цяла вечер не спрях да я обсипвам с усмивки и добро настроение. Това събуди нейната подозрителност:
- Какво ти става? Да не се е появила нова жена в живота ти?
- Да, появи се. Госпожа Хелминг. Тя ме промени.
- Господи! Сега пък германка. И сигурно е от ГДР.
- Честно казано не знам откъде е.
- Само гледай да не ми лепнеш някой немски трипер, че тогава ще стане страшно.
Опитах се да й обясня, че не познавам лично никаква германка, но усетих че не ми вярва. В представите й аз скъсвах от чукане клетата госпожа Хелминг...
На следващия ден отидох на мач. Често ходя на мач, но сега вече гледах с други очи на всичко. Атмосферата беше празнична, одухотворени граждани очакваха с трепет спектакъла на любимия си отбор. Чуваха се отделни ведри подвиквания: “ей, чорбари, да ми ядете кура да ми ядете”. Този призив за любов, па макар и орална, стопли сърцето ми. Колко обич има по стадионите!
Мачът започна. Още в първите минути Домовчийски беше фаулиран грубо, а съдията не свири. Публиката около мен изригна: “съдията-педерас”. А аз гледах позитивно, и си виках: какво като е педерас? Трябва да бъдем толерантни към различните, да демонстрираме европейски ценности и хуманизъм...
Усетих, че някакъв гражданин зад мен плюе семки във врата ми. Идеше ми да му шибна една баница, но се сетих за съветите на В. Хелминг и си казах: какво пък, слънчогледовите люспи може би са полезни за кожата...
В началото на второто полувреме нашите вкараха гол, а съдията свири засада. Нямаше никаква засада. Около мен всички скочиха на крака и се разпсуваха. Само аз бях спокоен. Защото си мислех за четвъртото правило на позитивното мислене: “Приемай фактите такива, каквито са”.
Да, съдията ни прецака. Но нима цялата ни съдебна система не е такава? Щом не можем да разчитаме на справедливост в съда, защо я очакваме на футболния терен?
В последната минута на мача съдията пак си затвори очите за един много груб фал и нашите футболисти почнаха да го разнасят по тъча като прасе – лайнян вестник.
Е, ще го понатупат, но пък ще му остане светлият спомен, че е бит от шампиони. От лъвовете, които се изправиха срещу “Барса” и “Челси”. Това е чест за него.
... Вече мина почти цял месец, откакто живея по законите на позитивното мислене. Непрекъснато си повтарям “чувствам се добре”, но истината е, че не се чувствам добре. Позитивното мислене се оказа чисто лицемерие – мислиш едно, а изразяваш друго...
Непрекъснато се усмихвам като олигофрен, но това не променя нещата. Колегите ми се подиграват, приятелите ми започнаха да ме отбягват, жена ми се затвори в себе си.
Проклета да си, В.Хелминг! Връщам се към добрия стар негативизъм.