Минало незабравимо

България 1958 год.

Сутрин стъклото е замръзнало в кристални дантели,а през натрошения маджун е проникнал сняг върху перваза, ставаш по тъмно и се отбиваш в клозета, ползван още от три семейства, гърлото ти е гледжосано от "Бузлуджата", пикаеш в строшената чиния с жълтясали ивици под дървената дъска, докато се прозяваш, късаш сетне парчета "Вечерни новини" и дърпаш синджира на казанчето. Отвън те чака вече хазяинът: "Добрутро" и си сменяте местата. Клякаш после в кухничката пред пернишката печка, намазана с "Петел", дърпаш металното сандъче долу , за да махнеш пепелта, в светлосивата прах още тлее въгленче, слагаш през вратичката кемур, дръвца и остатъка от вестника, палиш ги с клечка кибрит "Буря", туряш джезвето с кафе и леблебия и лапваш цигарето. То горчи от катрана, с полуизяден бакелит, цигарите ти свършиха снощи, но ти си пазиш над бюфета фасове и те горчащи, изтръскваш тютюна от три-четири фаса върху парче вестник и свиваш със слюнка цигара. Димът ти влиза в окото, мижиш и режеш филии, а от бащиният ти "Блаупункт" с мигащо зелено око и тъмен кръг на говорителя под плетените нишки се носи "Хей балкан ти роден наш" на Гюрга Пинджурова, мажеш с мас филиите, слагаш сол и червен пипер, обръщаш ги една към друга, обядът е готов, от разиото вече се носи "Ой горице борунова...", певицата я моли: "Стори мене път да мина...", че я чакали сбор юнаци, сбор юнаци-партизани, обвиваш в " Отечествен фронт" "сандвича", слагаш то в мрежичка и нахлузваш панталона с маншети. Малко е излъскан от ютията, но пък кръпката отзад е зашита на зиг-заг с машина и не личи. Чорапите ти странно са скъсани на палците, мърдаш ги закачливо да провериш миришат ли много, още си по потник и се бръснеш над захабената емайлирана чугунена мивка. Пазиш си ножчетата в пакетчетата, нищо че са изтъпени. И пръчката сапун "Идеал" се скъсява застрашително.
Следват новините: във въгледобива преизпълняват повелите на Партията, двете кучета обикалят в Космоса, пак слава на Партията и пр.
"Шол атряд па-а берегу-у, шол из далье-е-ека..." нямаш време да чуеш за командира, ами нахлузваш обущата с двойни подметки с набити редове клечки и подковани с железца. После идва пуловер без ръкави над ризата с костени ръкавели и банели в яката, следва сакото с празната табакера и бензиновата запалка в джоба, портмонето с фиша от тотото и календарчето с Фернандел, спечелено на стрелбището. В коридора пъхаш мрежичката в дълбокия джоб на леко протрития балтон и завършваш с такето. Вече си готов. Минаваш през вратата, отвън - избелял некролог на майка ти, през 47 я интернираха заради брат ти (него тикнаха в Белене , там умря след зверски мъчения), но ти я криеше вкъщи, всички знаеха, а като идваше кварталният я тикаше под леглото. През 53-та мина присъдата, тя слезе за пръв път от шест години по стълбите, спъна се, падна ,счупи бедрена става и си отиде месец по-късно, без да се разходи по улицата.
Долу пътеки прорязват преспите, гигантски висулки застрашават минувачите, милиционер в шинел и ботуши те кьори навъсено, навеждаш глава в шала и подминаваш, мъждива светлина от крушките осветява червените лозунги по стълбовете, бързаш към Халите, пътьом спираш пред будката до кино "Севастопол" за "Отечествен фронт" и пакет "Бузлуджа, купуваш за левче( старо) геврек , нагъваш, а Седмицата вече се задава откъм цирка пред ЦУМ.
Вагонът е стар, предвоенен, с дървени седалки и месингови дръжки, отгоре висят кожени ръкохватки, внимаваш да не ти продупчат и пръстите с билетчето, запарени мръсни тела топлят претъпканото возило, всички мълчат, а кондукторът се провиква " Миньети напред". Двайсет минути гледаш хиляда очи край теб , но край ТЕЦ-а всички слизат и се отправят в индийска нишка към котлостроителния завод. "О-о, сабалар олсун", "Марабето", "Чете ли за Шошкич?", " Снощи се отцепииме с баджанака" - весели приказки се носят в тъмното над бързащите прегърбени от студа силуети, минават портала и хлътват в съблекалните. Тук е топло, от тръбите парата съска, металните шкафчета са облепени отвътре с изрезки от вестници и журнали, предимно жени по сутиени и футболисти, интересно , никой не си е залепил Ленин, слагаш си ръждиви синдокови дрехи, торбестомърлява ватенка, ушанка, обувки от брезент с кожени кръгчета на глезените и подметки от гофрирана гума с метални нишки, пушиш по цигара в последните две минути и влизаш в преизподнята.
Нощната смяна застъпва, адски шум от машините те блъсва, виолетови светкавици прорязват жълтия дим, вони до тавана на сяра и отрови, подът е хлъзгав от масло, локви ръждива вода отразяват слабите крушки, диспечерът нещо ти крещи, сочи с наплюнчения химически молив задачите в тефтера, кимаш, отиваш до парния чук и почваш. Ударът е кошмарен, тъпанчетата ти изхвръкват, подскачаш във въздуха, приземяваш се, тъпанчетата ти се прибират, вземаш 20-килограмовата пробита метална плоча и я слагаш във вагонетката, после пак пускаш машината, процедурата се повтаря, и така 8 часа, в събота -шест. На обяд ядеш фасул в омазнена алуминиева чиния, пиеш лимонада, излапваш квадратче мусака и накрая воднисто реване.В 17.30 излизаш, бъркаш в джоба на балтона и откриваш забравените филии, навън се е стъмнило, захапваш на две-на три хляба, хвърляш го върху снега с вестника, две кучета се хвърлят веднага. Крачиш навъсен, подминават те бързащи към гарата бачкатори, на спирката те чака Лили от счетоводството. Лили е с кожено палто, наследено от леля й, специално извадено от нафталина, цяла нощ е държала изрусената си с перхидрол коса да се къдри в метални ролки с ластик и дървени топчета, сложила си е тъмночервено червило и си е изписала вежди. Работник я закача с рамо в бързината, без да се извини, а тя го удостоява с кратко обръщение: "Простак!". Качваме се в претъпкания трамвай, днес ще ходим на кино в "Отдих и култура", взел съм билети на последния ред. Пред киното минават гимназистки на групички под ръка, хвърлят бързи погледи към издокараните с каскети младежи, важен другар с мека шапка води дебелата си половинка към входа, "Повече билетчета" се чува отвсякъде, струпват се зрителите, снегът е мръсен, отъпкан, покрит с фасове , Ние с Лили не бързаме, най- после сме в запарения салон, отвред се носи воня на немити от седмица, че и две тела, миришещи обувки, вакса, евтин одеколон, подово масло и газ, та мирисът на нафталин се губи, няма за какво да се притесняваме.
Започва прегледът, Хрушчов кима от трибуната, другарят Мао сред девойки-памукосъбирачки,следват ударнички в завод "Георги Димитров" - посрещат партийна делегация, в тъмното вече някой чопли слънчоглед, шумоли обвивка от виолетки, светват лампите и влизат закъснелите, след кратка препирня за заети места гасят осветлението и Рач Капур за шести път днес подкарва песента си. Мен това не ме интересува, опитвам се да разбера подробностите в облеклото на Лили. Тя се е издокарала за вечерта с домашноплетена жилетка на три куки от бяла, жълта и зелена прежда, кафява пола, розова блуза с дантелена якичка, а под комбинезона - жартиери, държащи рипсените чорапи.
Сиви шушонки завършват елегантно тоалета. Ръката ми помни пътя, вече четири пъти го гледаме тоя филм, "Не съм се мила", шепне ми чистосърдечно Лили и аз сърдито се отдръпвам. Отпред гаменчета обсъждат с възклицания действието, някой се изпуска в тъмното, гамените се ръгат: "Стига пърдя, бе!", салонът се засмива свойски, преди края на прожекцията някои вече са станали прави , предупреждават ги гневно да седнат долу, от балкона някой се провиква: "ГошЕ, че те чекам у безистено", излизаме и тръгваме към тавана на Лили мълчаливо. Сградата на Екзарх Йосиф и Бачо Киро е изтърбушена от фугасна бомба, едната половина я няма, над разчистената шахта се вижда зелена мазилка с по-тъмен квадрат от висялата някога картина. В таванчето е студено, завеса отделя кушетката, Лили ме черпи с грисхалва и курабийки, сипваме си чаша плодова ракия в малки чашки от бледожълто стъкло. По-късно лежим, а в коридора комшията се секне, блъскайки се в тъмното.
В девет и половина Лили ме пъди, ще се връща сестра й, аз се смъквам по олющеното стълбище, решавам да удължа забавлението и влизам в "Самообслужването". Вътре ме блъсва гъстосин цигарен дим, винена миризма, надвикване и псувни, пиянски спорове, "Знаеш ли кой съм аз ,бе", оплакване . След сто грама плодова , гаврътната набързо, се прибирам , никой не ме чака, у хазяите свири акордеон, баджанакът е на гости: "Льох, льох, лили- льох, льох , лили-льох..." Дояждам си с филия с мас, стъклото на прозореца ме посреща с красивите си кристални рисунки, изстисквам от тубичката последната паста за зъби , после си лягам трупясал. Утре ме очаква парният чук.