За доверието...

Доверието според българския манталитет е направо задължително. И е обязаност на събеседника. Не е дълг на онзи, който заявява и убеждава, а на другия, който слуша и преценява... ако преценява. Повечето от нас вътре в себе си сме убедени, че дължим доверие всекиму, докато той не го съсипе. Вместо да очакваме той да създаде това доверие, да го вдъхне, да го потвърди, па тогава чак да се възползва.
Припомням си не един и два случая в този живот, когато съм преживявал скандали на тема "Ти не ми вярваш!" Близки и далечни са ме навиквали, загдето им се видяло, че се усъмнявам в думи, в обещания, в дела. И понеже нямам воля да отричам, най-често съм си признавал. Без дори да знам защо не вярвам, без да знам защо признавам. Такива необмислени признания са ми донесли повече проблеми, неприятности и щети от повечето действителни вражди. Някои от тези лица се превърнаха в доживотни душмани.
Само защото не ги излъгах, че им вярвам...
Понякога, особено в криминалния пласт на живота, онзи, който по някакъв начин издаде недоверието си, може да загуби живота си. Човекът, който не се финтира, там се приема като опасен. Той се превръща в пречка, а оттам и в жертва.
Няма средностатически българин, който да потърси причината за насрещното недоверие в себе си. "Ти не ми вярваш!" е вик страстен, по своему искрен, но и разрушителен. Възмущението в този вик е изпепеляващо. Този вик не признава невинни, никога не търси правота, основания, най-невинни съмнения. Дори хора, които пет пари не дават за честта си, в подобен момент се сещат за нея.
Да търсим причината в себе си е дарба, не твърде често срещана по нашите земи. Самохаресване и агресивна безкритичност към собствените качества определят отношенията в повечето обществени слоеве. Партньори, приятели, събеседници, близки или чужди хора биват обвинявани за причини, които трябва да потърсим в себе си. "Ти не ме харесваш!" е вопъл, в който освен разочарование ясно се разчита и закана.
Да не говорим пък за "Ти не ме обичаш!"..