Емигранти по пижами

Те не вярват в просперитета на България и искат да се махнат, но все не намират начин

На 28 години съм. Никакво понятие си нямам от емиграция, визи, работа в чужбина и т.н. Но от известно време съм решил да се махам от България, просто не ми се седи повече тук, не ми се живее повече в БГ - неприятно ми е тук, с две думи. Не се интересувам от големи печалби - дали ще мизерствам тук или там ми е все едно. Интересувам се от работа и сигурност за цял живот, за да знам, че като ми се родят деца, ще се родят в свястна държава, а не в шибаната България."
Това е разказ на мъж в разцвета на силите си от малък български град. Можем да го представим и като дребен предприемач, създал фирма за ремонтни услуги. Мъжът не е безработен, а доходът му, макар и не висок, със сигурност се колебае около средното ниво на доходите в страната.Такъв горе-долу е профилът на емигрантите по пижами, хора, които Искат трайно да напуснат страната, но не правят нищо конкретно за да превърнат мечтите си в планове. Тази малка група в последните няколко години се колебае около шестте процента. Най-много сред емигрантите по пижами са между 18 и 40-годишни, обикновено с ниско образование. Наистина най-често това са хора с по-скоро ниски доходи, но емигранти по пижами има и сред хората с доход между 500 и 750 лв. на месец. Никак не е изненадващо, че етническият състав на емигрантите мечтатели е много разнообразен: сред тях има българи, роми и други етнически малцинства. Най-често те нямат трайни семейни ангажименти, защото или не са открили половинките си, или вече са се разделили с тях. А сред семейните да емигрират мечтаят най-вече домакините. Любопитното е, че емигрантите по пижами винаги са живеели в къщи.
Цели 73,3% от тях живеят там, където са се родили, а при подобна ниска мобилност едва ли могат да се престрашат реално да напуснат страната си. Обединява ги не само желанието за емиграция, но и това, че познават много хора, които вече живеят и работят в чужбина. 63.3 % имат приятели и близки, 40% - познати, а 15 % - роднини, които са напуснали страната. В известен смисъл те вече живеят в емиграция, защото постоянно виждат живота си тук през погледа на хората отвън. Просто не успяват да направят последната крачка.
И чакат тя да им се случи: "Ако ми се отдаде възможност да напусна България, не бих се замислила дори; аз не вярвам в приказката за родината, по-скоро вярвам, че родината ти е там, където се чувстваш добре, където смяташ, че ти е мястото. Искам да имам собствена кариера и семейство и да живея някъде, където условията са добри." Тъкмо очакването, че емиграцията ще се случи от само себе си, без лични усилия от тяхна страна, ги превръща в хора, които живеят между два свята.
Единият е"Страна без усмивки"както често пътешествениците описват България, а другият е "земен рай".
В много емигрантски форуми тъкмо емигрантите по пижами бранят чуждата страна от тези, които наистина са заминали и са се опитали да се справят на новото място. Те разказват истории за невероятни заплати, условия на труд и спокоен живот. А тук им липсва тъкмо това. Мечтаят за охолен живот, но са твърдо убедени, че тук нямат никаква възможност да го постигнат. Емигрантите по пижами очакват доходи над 1800 лева, за да си кажат, че живеят нормално (българите като цяло са по-скромни и са склонни да се спрат на малко над 1600 като праг за добър живот). И така мечтите им са смели, възможностите им - ограничени, а животът им не се променя. Цели 55% от мечтателите емигранти имат усещането, че собственият им живот стои на едно място, а България е тръгнала към по-лошо. И точно затова искат да си тръгнат: "Бих се свряла за известно време в най-мръсната дупка и бих работила най-долното нещо само и само да знам, че не живея в абсурд някакъв. Това просто не е нормален живот и аз нищо не мога да направя, не мога да оправя дупките по улиците, не мога да пусна качествени стоки по магазините, не мога да уволня служителите, които си мислят, че като ми обръщат внимание ми правят услуга, не мога да усетя някакъв напредък, въпреки че се скъсвам от бачкане на няколко фронта... Аз съм патриот, но, за да не намразя страната си и българите, имам нужда да подишам друг въздух! Просто не знам дали тук помагам с нещо въобще или само нерви хабя!?"И въпреки натрупаното недоволство емигрантите по пижами страдат повече от всекидневието си, отколкото от политическите процеси в страната. Много от тях смятат, че политиката не ги засяга, но се вълнуват от всекидневните си проблеми.
Цели 48% Не се интересуват от политика, рядко гласуват а 8% мислят да прекратят дори и тази минимална политическа активност. На фона на подобно нежелание за политическо участие прави впечатление готовността на емигрантите вкъщи да се ангажират с радикални действия. Те са готови да участват в стачки, а когато някой им пречи лично на тях, се опитват сами да се справят с проблема. Отделят от времето си както за благотворителни действия, така и за защита на различни каузи като правата на човека. И все пак най-много обичат да оплакват положението в страната - те са по-активни потребители на интернет форуми от повечето хора, а най-често си общуват по кафенета, клубчета и кръчми.
И така има в страната ни една малка група от хора, която си мечтае непрекъснато да замине, но все остава тук. Тя е активна в недоволството си, а проектът й е България да стане "както е навсякъде".
Емигрантите мечтатели не искат по-добри партии и по-справедлива демокрация, те просто мечтаят за подреден живот с усмихнати и възпитани хора.